Живея със човек, който всеки ден ме обвинява, че за нищо не ставам и съм боклук

Живея със човек, който всеки ден ме обвинява, че за нищо не ставам и съм боклук

Добър вечер.
Реших и аз да споделя своята история.
Това, което ще напиша тук, не съм го споделяла с никого, но все пак. . . . Ако ви е интересно чете.

От малка имам тежко детство, дори не е изживяно. Родителите ми често се биеха. Баща ми е алкохолик а майка ми, тя си изкарваше всичко на мен. Баба ми и дядо ми често ме спасяваха от боя на родителите ми. Заплашваха ме да не споделям това с никого и единственото нещо, което ми остана беше вярата. . . и до днес не знам в какво вярвам, но знам че ми помага.

Баба ми и дядо ми, все ми казваха да викам, когато ме бият, но в момента в който се опитам, бях със запушена уста и ми казваха да мълча. С течение на времето започнах да хълцам, при боя, като плача и едвам си взимах дъх. Учителите, щом се оплачат от мен и в къщи ме биеха за това, родителите ми започнаха да ходят в училище за да казват на съучениците ми да не ме закачат, представяте ли си, какво унижение?

Спрях дори и да уча, просто седях в ъгъла и не исках да говоря с никого. Съучениците ми ме удряха със тетрадки, замеряха ме с тебишири. . . подиграваха се. . . от страни може би съм изглеждала спокойна, защо на края им писваше. Имаше и едно момче на което също се подиграваха, но той беше болен и миришеше. Аз пък често избирах да седя при уличните кучета и миришех на куче. Говорих им и сякаш ме разбираха по добре от хората. С времето започваше да става все по зле.

Мислех си, че съм осиновена и за това ме мразят родителите ми. И тук идва въпроса, който си задават, повечето нормални хора:, , Защо хората се самоубиват? " Започнах да правя опити за самоубийство. Нито един не беше успешен. На края си мислех да скоча от покрива на осем етажен блок и когато погледнах на долу си помислих:, , ами ако оцелея, но ще пъда недъгава за цял живот " След това имах сънища в които падах от високо и щом стигна земята се събуждах.

От тогава все имам чувството, че нещо ме пази. Когато минава кола, мигновено се отдръпва, защото започвам да чувствам, какво ще се случи. Спомням, когато бях малка, плаках и се молех на небето и звездите в коя посока да тръгна за да не ям пак бой, защото бях забравила, къде ще ме чакат нашите и тогава видях стрелка. . . беше ясно изразена от звездите в небето. С цялото си същество им благодарих и по бързах в посоката, която ми показаха.

Пак ме биха, защото ако не бил закъснял влака са щяли да го изпуснат заради мен. И така си отминаха 15 години от моя живот. След като станах пълнолетна, започнах да си търся приятел, надявах се, че поне той ще ме разбере. . . За жалост не се получи. Хората, които срещах, казваха че съм бедна. . . забележете:, , БЕДНА " Винаги съм се обличала нормално и не съм грозна. Винаги ще има и по хубави, такъв е живота.

Започнах да се интересувам от паранормалното и живот след смъртта. Стигнах до извода, че повечето неща са плод на въображението. Различни хора реагират на това по различен начин. Примерно, гледам някое страшно видео с грозни лица. Спирам на палза, като оглеждам внимателно лицето на екрана в тъмна стая. При поглед в страни, към стената виждам същото лице и то е просто отпечатък в съзнанието, чрез очите. В тъмното ми се струват и като сенки, които се движат.

Хората с лабилна психика мигновено ги свързват с реалност. Случвало ми се е и с огледалото, то е преносимо със стойка. Когато гледах ужаси, погледа ми замръзна в него. Виждах човек без лице, но по цвета на косата, се до сетих, че съм аз и просто погледа ми се е замъглил от гледането в екрана. И така от всичко случило се, аз се старая да гледам реално на нещата и да продължавам на пред. Един ден, бях направо срината, защото съм влюбена в момче на което не мога да призная чувствата си заради хората и тяхното мнение, понеже той е на доста по високо ниво от моето. Седнах в парка и за плаках, като прикрих очите си с длани.

След няколко минути почувствах, че срещу мен стои човек. Свалих ръцете си и видях мъж в инвалидна количка. Той ме попита, защо съм тъжна, но аз нищо не казах, просто седях и гледах. . . той беше прикован, към проклетата количка а аз здрава права и нещастна. Живота ми е пълен АД и на истина не ми се живее. . . имам шофьорска книжка и автомобил, но живея със човек, който всеки ден ме обвинява, че за нищо не ставам и съм боклук. . . .

не споделям с никого, защото знам, че никой няма да ми помогне с нищо, защото в днешно време всеки се чуди как да прецака другия и само се делим на бедни и богати, слаби и дебели, грозни и красиви, умни и прости. . . и само Господ знае какво още. . . Трябва да се научи да разграничаваме илюзията от реалността, защото много хора ги хваща параноя. Та това е само част от моята история и едва ли ще продължа да пиша истории. . . от утре може дори и да не съществувам, но едва ли някой би го забелязал. . .[научи повече...]
0
Общо 0 гласували
5 0
4 0
3 0
2 0
1 0
Дай твоята оценка:

Коментари (2)

Изпрати
Пламена
Пламена
30.05.2017 14:56
Реално ти повтаряш детството си. Вземи се в ръце, зарежи човека, с когото си, и започни да работиш и учиш. Хората, тръгнали от дъното, постигат най-много. Така ще те забележи някой стойностен, като теб.
13
0
DoubleDream
DoubleDream
30.05.2017 00:56
Аз ще го забележа. Исках да напиша само това.
6
1

Подобни Истории